Битката при Върбишкия проход е един от най-значимите моменти в средновековната българска история.
На 26.7 преди 1210 години, българите печелят една от най-големите победи в своята военна история – битката във Върбишкия проход. Подготовката за похода на Никифор започва още в началото на 811г. и е директна последица от българските успехи по долината на Струма в предходните години. Като оставим на страна чисто хронографските клишета, заложени в текста на Теофан, става ясно, че императорът е потърсил всички възможни средства за да мобилизира ресурсите на империята за предстоящата кампания. Освен станалото практика по време на владетелите-иконоборци събиране на пари от църкви и манастири, Никифор прибягва и до събиране на извънредни взимания не само от населението, но и от военните, чийто доходи по смисъла на темната система, са изключени от доста данъци. Всичко това предизвиква сериозни брожения сред населението на Тракия и Западна Мала Азия. Друг важен елемент от организацията на похода, е фактът, че византийската войска се набира не само от Източна Тракия, както се случва в походите срещу България до тогава, но и от тема от другата страна на Проливите – мярка, рядко прилагана от имперската администрация. Това означава, че силите на две теми са ангажирани в похода и че византийската армия достига значителни размери, вероятно ок. 25 000 души. Специален корпус от млади аристократи е формиран под личното командване на Ставракий, акт повтарящ поставянето на хетайрите под командването на Александър по времето на битката при Херонея (338г. пр.Хр.) Освен редовните войски, Никифор ангажира и значителен брой леки пехотинци (въоръжени на свои разноски, както и „с прашки и криваци“ и вероятно набрани сред планинското население на Западна Мала Азия – Фригия и Витиния)Всички приготовления за похода са приключени към средата на месец май, когато армията поема на поход. Пътят от Константинопол до граничната крепост Маркели (Карнобат), доукрепена през 791 г. от Константин VI, е покрит за около два месеца (Никифор пристига при Маркели в средата на юли и посреща пратениците на Крум там, отхвърляйки предложението им за мир. Разстоянието, изминато от ромеите се равнява на около 350 км. Взимайки под внимание, че в онази епоха на всеки тридесет дни път се падали около 10 дни почивка, можем грубо да пресметнем, че византийските войски се придвижват с около 10км/ден – скорост, която е сравнително ниска за епохата и показва, че императорът или е твърде самоуверен в успеха си и не бърза, или размерът на армията я ангажира със значителен по размер обоз, чиято охрана не предполага оголване на фланговете и тила чрез прекомерно разтегляне на походната колона.Според Теофан Изповедник, Никифор навлиза в България на 20-ти юли, 811г. и през следващите три дни силите му покриват разстоянието от Маркели до Плиска. В хода на това настъпление, войските на василевса се срещат с два български отряда – елитни бойци, 12 000 на брой, които ромеите успяват да разбият след като прекосяват Стара Планина и още една значителна полева армия, определяна от Ватиканска хроника с численост от 50 000, която Никифор побеждава преди да достигне Плиска. Съдейки по общата численост на българските войски през предходните десетилетия, по-вероятно е единствено първата част на Ватиканския извор да отговаря на действителността – т.е. българската армия разполага с ок. 12 000 души, които влизат в сражение с настъпващите византийски войски, но са победени и разбити. Изправен пред очевидната невъзможност да спре своите врагове, Крум избира да изтегли останалите си сили и заобикаля ромеите, заемайки позиции в тила им. По същото време, към българската армия се присъединява и контингент аварска конница, който Крум вероятно е повикал още в началото на юли или дори юни. Призив е изпратен и до славяните, населяващи Мизия и Балкана.
Ватиканският анонимен източник ни предлага и малко по-реалистична трактовка относно хронологията на събитията. Според тази хроника, битката във Върбишки проход, която Теофан отнася към шестия ден на похода, всъщност се състояла на 15-тия. Разстоянието от две седмици изглежда далеч по-логично за осъществяване на кампанията на Никифор до Плиска и последвалото му лутане в Източна Мизия, описано и в анонимната хроника и в Теофан, и свързано с факта, че Крум успешно прекъсва византийските линии за комуникация, преграждайки проходите в Балкана. Кратък поглед към календара от 811г. показва, че Теофан е принципно прав за датите и дните от седмицата – 26-ти юли наистина бил ден събота (Ватиканският източник грешно приравнява датата 23-ти юли със съботния ден – всъщност, 23-ти е било сряда). Комбинирането на двата извора ни дава по-добра и реалистична възможност – ромеите пристигат при Маркели в началото на юли и нахлуват в България на 11-ти (петък). Ако приемем, че ромеите запазват своята скорост от около 10 км/ден, то войските на Никифор достигат Плиска в понеделник (21-ви юли) и се отдават на грабежи избивайки жени деца и добитък и разграбвайки избите и съкровищницата на Крум. Вероятно е след втората победа в района на Мадара, Никифор да изпраща срещу Плиска кавалерийски отряд, който заема опразнената българската столица два или три дни преди пристигането на основните сили.
При всяко положение, връщането от Плиска до Върбишкия проход означава, че ромеите са покрили разстояние от около 60 километра. С оглед времевите граници, зададени от хронографите, можем да заключим, че още на 22-ри, ден след като е заел българската столица, Никифор вече започва обратния си марш, покривайки разстоянието за четири дни, при ускорено придвижване на войските – 15-16 км/ден. Пътят през Ришкия проход изглежда е блокиран от едно от укрепленията, които Крум издига и за които споменават изворите. Изглежда българският владетел правилно е преценил, че е по-изгодно да примами византийската армия по-навътре, на запад, към по-високия и трудно проходим Върбишки проход.Ватиканският извор ни дава още един интересен детайл – армията на Никифор лагерува, разтеглена в няколко сегмента. Това означава, че първоначалното придвижване в единен формат е изоставено с оглед нуждата да се бърза. Следователно, по-напред се намират лагерите на кавалерията – авангард, следван от императора и елитните му части и след тях идват пехотата и обоза. Откъсът в Теофан, споменаващ че едва в нощта преди битката ромеите чуват шум от гората, означава че каквито и капани и укрепления да са били приготвени от българите, те остават скрити за византийците за разлика от други подобни съоръжения, издигнати в алтернативните маршрути за придвижване на василевса и силите му.Атаката на българите идва изненадващо в нощта на 25-ти срещу 26-ти юли, като по думите на двете основни хроники – Анонимната (Ватиканска) и тази на Теофан, нападението идва преди зазоряване, вероятно около 3-4 часа, когато стражата е най-малко бдителна, а съня на останалите е дълбок. Възползвайки се от разпокъсаното разположение на ромейските станове, българите концентрират удара си само върху позицията заета от императора и близките му велможи. Императорската гвардия и другите елитни подразделения оказват временна съпротива, въпреки че са измъкнати от постелите си, но в крайна сметка формациите им колабират. Мнозина се давят, бягайки пеш или с конете си в близката река, а онези, които успяват да прекосят реката са хванати в капана на хитро замислените ровове и дървени палисади, изградени от българите в източната част на прохода (атаката е дошла от запад, тъй като река Елешница, за която, вероятно, става дума в хрониките, е разположена източно от пътя Върбица-Карнобат. Всички тези детайли водят към заключението, че атаката е проведена с значително по-малки като брой части от българска страна. След разгрома на двете основни армии край Плиска, Крум вероятно разполага с ок. 8-9 000 души, събрани извънредно. Нека не забравяме, че част от допълнително мобилизираните сили са ангажирани в охраната на останалите проходи в района и до времето на битката Крум няма възможност да концентрира всички тях в района на Върбишкия проход. Нещо повече, българите не успяват да ангажират достатъчно сили за да заемат и двата склона на прохода, а залагат на естествени препятствия и капани за да покрият единия фланг на атаката.Последвалото клане е едно от най-тежките поражения, понасяни от византийската армия в цялостната й история. Императорската гвардия и основните кавалерийски сили са напълно разбити и ликвидирани, а само малка част успява да се спаси чрез бягство. След разгрома на елитните сили, българите разгръщат успеха си, атакувайки пехотата и обоза. Както ни подсказват изворите, след успехите в Плиска, византийския морал постепенно спада, а броя на дезертиралите войници расте непрекъснато. Всъщност, според Теофан, проблемите с дисциплината и морала на армията започват още в началото на похода. Във всеки случай, до края на юли, византийската армия се дезинтегрира напълно, а остатъците от нея позорно бягат в Тракия. Броят на пленените е значителен и вероятно мнозина от тях са продадени в робство.
Политическите последици от победата са неминуеми. Разгрома на основните византийски сили и значителните материални загуби, дават шанс на Крум да разгърне широкомащабна офанзива в Тракия и по Черноморието, която довежда до завладяването на редица ключови крепости през следващите две години. Зенитът на Крумовите кампании в Тракия е походът към Константинопол и превземането на Одрин през 813 г. Въпреки значителния успех във Върбишкия проход и последвалите експедиции в Тракия, щетите, нанесени от Никифор също се явяват големи за страната ни и през 814 г., Омуртаг правилно преценява, че продължаването на войните с Византия и задържането на позициите в Тракия е невъзможно. Българската държава несъмнено се нуждае от глътка въздух и покой за да възстанови значителните икономически, финансови и човешки ресурси загубени в хода на кампанията от 811 г.
Източник: Александър Стоянов