Тя не влезе като затворница. Влезе като легенда.
Мата Хари – Маргарета Зеле Маклауд – стъпи на студената земя с високи токчета, роклята ѝ беше тъмна като съдбата, която я очакваше. Не трепереше. Не показваше страх. Стоеше спокойно и гордо.
Тиха монахиня вървеше до нея. На поста Мата се обърна, прегърна нежно сестрата и ѝ подаде палтото си като кралица, която се отказва от короната си. Някой ѝ предложи превръзка за очи. Тя отказа.
„Моля ви“, каза тя тихо, „позволете ми да се изправя срещу куршумите с отворени очи.“
Офицерът поклати глава. „Не мога да ви развържа ръцете. Но превръзката за очи – мога да я махна.“
Тя кимна. „Тогава я оставете. Ръцете ми ще останат свободни.“
Имаше още едно последно желание. „Чаша вино.“
Отвориха хубаво вино. Не можаха да намерят чаша, затова ѝ дадоха красив бокал. Тя го държеше с две ръце, пиейки бавно, опитвайки всяка капка. Камери проблясваха около нея, докато разстрелният отряд чакаше – дванадесет войници, нервни от нейната смелост.
Тя ги погледна и каза ясно:
„Готова съм, господа.“
Тя се облегна на стълба, погледът ѝ беше твърд и силен. После вдигна ръка, изпрати им въздушна целувка и се усмихна – последен знак за смелост и мистерия.
„Огън!“
Единадесет оръдия изстреляха. Един войник припадна. Офицерът отиде до тялото ѝ и даде последния изстрел.
Това беше краят на Мата Хари – танцьорка, куртизанка, шпионин и жена, обвита в легенди.
Тя умря не като предател, а като някой, чиято история никога няма да бъде забравена.