Вече писах за странните празници на братята в упоритите им усилия да докажат хилядолетната си история. Няма лошо, както се казва. Но отново, както при празниците, се проявява един странен феномен – за по-малко от век те, братята, два пъти коригират фамилните си имена: веднъж променят окончанието им от –ов на –вски, втори път пък премахват –в-то. Технически си го обяснявам: когато правиш „нова история“ на „нов народ“ редно е фамилните имена да се променят за да се подчертае новото. Иначе с това издайническо –ов досущ ще приличат на комшиите бугари – „татари“ и „фашисти“ а окончанието –вски вече е нещо съвсем друго. Да ама това -в, това –в, то пак издава как е било неотдавна. Следователно и то требе да се махне. И го махат. Така бившата фамилия „Николов“ например, веднъж става „Николовски“, после за още по-добра достоверност става „Николоски“. Така тя вече няма нищо общо с бугарските фамилии, пък и се избягва евентуална асоциация и с полските. И народът „нов“ и фамилиите други! Остава това да се наложи и на националното, и на световното обществено мнение. И трябва да им се признае на братята упорито го налагат, какво ти – наложиха го вече!
Не знам защо в онзи безпочвен и още повече безнравствен спор какъв бил Гоце Делчев – българин или исти македонец (той сам се е определил впрочем), братята още не са го прекръстили – „Делчевски“, пардон „Делчески“. И само Гоце ли? Ами Даме, защо да не е „Груески“? Така съвсем ще се сроди с Шильонския, пардон с Будапещенския отшелник Груевски. Този пък що не си е махнал още –в-то? То май бая исторически фамилии ще трябва да се сменят холан в името на „нацията“: и Татарчески, и Гьорче Петроски, и Шатески, че и Попйорданоски и още, и още, и още… Ами като променим текста на Димитър Талевата четирилогия в духа на македонската национална традиция, нали и него требе да го пишем „Талески“, бугараша му неден! Абе сложна е тази работа с префамилирането.
Но защо ли да се връщаме назад във времето, когато съществуват стотици и хиляди днешни примери на фамилни метаморфози в т. нар. отскоро Северна Македония. Най-красноречивият е метаморфозата с фамилното име на шармантната министърка на отбраната на Република Северна Македония Радмила Шекеринска?! Всъщност тя произхожда от известния род Шекеринови – македонски българи от град Щип, участвали активно в борбата за освобождение и обединяване на България. Прапрадядото на министърката – Христо Шекеринов е бил член на Щипския окръжен комитет на онова истинското ВМОРО (ВМРО) от 1904 г. Убит е от сръбските власти през 1922 г. като поборник за идентичността на македонските българи! Единият му син Борис Шекеринов, като български войник пада убит в битката за Тутракан през 1916 г. Другият му син Александър Шекеринов е убит от сръбската полиция през 1928 г. Именно Александър Шекеринов е прадядото на Р. Шекеринска. Прабаба й пък – Радка Шекеринова през 1943 г. подава молба до тогавашните български власти в Щип за отпускане на пенсия като вдовица на убит от сърбите поборник за българската кауза. Застъпник на Р. Шекеринова пък е дядото, по майчина линия на посочения по-горе „Будапещенски отшелник“ Никола Груевски – Михаил Миялков. Интересно е какъв по националност е бил дядо Миялков?! Обяснявам си, че в името на политическата кариера министърката трябва да е с новата си фамилия – Шекеринска, вместо с родовата – Шекеринова. Не мога да си обясня обаче измяната към родовата памет!!! Последният „шедьовър“ на братята във фамилното преименуване само преди дни е скриването на стара паметна плоча с имена на поборници за свобода с фамилни имена на –ов и замяната й с нова плоча – вече с „правилни фамилии“ на –ски! Дали са се обърнали в гроба горките поборници!
Ясно е, че в основата на тези фамилни метаморфози стои и тоталната сърбизация в областта от времето на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, продължила и по времето на Титовата комунистическа диктатура. Тя съпътства Македонизма прокаран от Коминтерновските амбиции за Балканска социалистическа федерация. Тези два фактора са в основата на дивия антибългаризъм внедряван в Републиката вече десетилетия. Така в Македония се променят не само фамилиите. Сърбизацията засяга и имената – появяват се много Йовановци , Драгановци, Предраговци, че и Радмили, и Йовици, и… Съзнателно се внушава и носталгия по Титовото време. Достатъчно е да прескочим баира на запад от Благоевград и да влезем в близкото Делчево. Централната му улица още се именува „Маршал Тито“. Тук следва да признаем на Тито, че водеше независима политика, въпреки диктатурата. Политика отворена към света за разлика от нашия затворен „Социалистически лагер“.
За жалост променливата българска национална политика десетилетия наред, пък и сега, продължава да неглижира тези проблеми за да се стигне до сегашната безизходица с ветото за членството на Северна Македония в ЕС. В подписания през август 2017 година Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония са допуснати компромиси и двусмислия. Да не говорим, че братята явно не зачитат Договора, забравяйки че именно България първа призна независимата им държава (защо ли, погледнато от днешна гледна точка). Гърците бяха категорични и безкомпромисни. В подписаното година по-късно Споразумение, те не само принудиха братята да променят държавното си име на „Северна Македония“, но и да не се заиграват с античната история на Елинизма. Така конният паметник в центъра на Скопие вече не се зове „Александър Македонски“ а само „Конникот“. И слава Богу, защото братята като нищо можеха да прекръстят великия пълководец „Санде Филипоски“.
проф. Димитър Димитров